Невропластиката, известна също като мозъчна пластичност или невронна пластичност, е термин, който описва трайна промяна в мозъка по време на живота на човека. Терминът „невропластика“ придобива известност през втората половина на 20-ти век, когато ново изследване показва, че много аспекти на мозъка могат да бъдат променени (или са „пластични“) дори в зряла възраст. Тази концепция за невропластиката противоречи на предишния научен консенсус, че мозъкът се развива по време на критичен период в ранна детска възраст и след това остава относително непроменен.
Невропластиката може да се наблюдава в големи диапазони – от микроскопични промени в отделните неврони до по-големи изменения като мозъчни аномалии в следствие на нараняване. Поведението, стимулите от външната среда, мисълта и емоциите могат също да бъдат причина за невропластика чрез пластичност, зависима от дейността. Това има значителни последици за здравословното развитие, ученето, паметта и възстановяването от увреждане на мозъка.
На едноклетъчно ниво, синаптичната пластичност се отнася до промени във връзките между невроните, докато несинаптичната пластичност се отнася до промени в вътрешната им възбудимост.
Невробиология
Невропластика
Един от фундаменталните принципи на невропластиката се основава на идеята, че индивидуалните синаптични връзки постоянно се разпадат или пресъздават в зависимост от активността на невроните, които ги изграждат. Теорията на Хебби гласи: „Невроните, които се възбуждат едновременно, се свързват помежду си!“ / „Невроните, които не са в синхрон, не се свързват!“. Ако два близки неврона често предизвикват импулси едновременно, техните функционални свойства могат да се сближат. Обратно, невроните, които не се задействат редовно едновременно, могат по-рядко да се сближат функционално.
Вече е доказано, че мозъкът е пластичен и са открити условията за неговото реорганизиране и реструктуриране. Вече са ясни механизмите за създаване на нови неврони, невронни връзки и мрежи.
Мисленето, ученето и физическата активност могат да “включват” и “изключват” гените, като по този начин променят анатомията на мозъка и поведението ни.
Мозъкът може да променя собствения си строеж и функции чрез мисъл и действие. Това е най-важната промяна в представата ни за мозъка и начина на действие на основната му съставна част – неврона.
